Отново поемам по пътя незнаен ,
от орис на зла муза проклет ,
да скитам в любовни мисли удавен..

 Оставам сам пак в свойта обител,
оставам в сърцето пак с гняв затаен,
за него не ща и да търся лечител,

 Търся я там нейде в нощта,
 изгубил всяка капка надежда,
 гледам как бавно догаря свещта,

 Камбаната пак бие за мен,
 нова частица се от мене отрони,
 от любовното чувство съм пак победен,

 Самотният вятър пак тягостно вее,
 не оставих следа, не останах в нечии спомени,
 и тоя пламък в душата няма го, вече не грее,

 В ден мъглив изсвирвам поредна грешна нота,
 светът ли е поел по пътя безцелен, 
 или поредна гавра с мене си прави живота,

 Поетът проклет пак бавно умира,
 поема последна и тя с участ печална,
 мощен тътен в гърдите напира, 

 Тон в сърцето просвирва гръмовен,
 там където две съдбини се преплитат,
 тон на този омразен пламък любовен,